"Дъгата на гравитацията" (Gravity's Rainbow) е епичен постмодерен роман (780 страници), написан от Томас Пинчон. Публикуван е за първи път на 28 февруари 1973 г.
Действието в романа се развива в Европа в края на Втората световна война и се фокусира предимно върху проектирането, производството и експедирането на ракети V-2 от немската армия. Основна сюжетна линия в романа е авантюристичният поход, предприет от част от героите, за разкриване на тайните около загадъчно устройство, наречено "Schwarzgerät" (черният уред), което ще бъде инсталирано в ракета със сериен номер "00000". Често романът се отклонява от темата, руши устоите на много от традиционните елементи на сюжета и развитието на героите, впуска се в описание на специализирани понятия от различни научни дисциплини, което му спечелва репутацията на "трудна" книга.
Списание "Тайм" го включва в читателската класация на 100-те най-велики романа на всички времена.
1
Отвъд нулата
В природата нищо не се губи; то само се трансформира в друго.
Всичко, на което точните науки са ме научили и продължават да ме учат,
укрепва вярата ми в продължението на нашето духовно съществуване
след смъртта.
—Вернер фон Браун
=======================================
ПИСЪК СЕ РАЗНАСЯ ИЗ НЕБЕТО. Случвало се е и преди, но сега не може да се сравни с нищо друго.
Твърде късно е. Евакуацията все още е в ход, но всичко това е просто театър. Вътре в купетата е тъмно. Никъде не свети. Над него стърчат към небето носещи греди на мост, стари, колкото желязна кралица, а някъде там високо над него – стъкло, през което ще се промъкнат утринните лъчи. Но още е нощ. (...)
Илюстрация: Зак Смит от книгата "Zak Smith's Illustrations For Each Page of Gravity's Rainbow"
Керванът спира. Това е краят на линията. На всички евакуирани е наредено да слязат. Те се движат бавно, без съпротива. Онези, които ги строяват, носят кокарди с оловен цвят, стоят безмълвни. Един просторен, безкрайно стар и много мрачен хотел - обковано с желязо продължение на релсите и стрелката за отклонението, по което бяха стигнали дотук… Сферични лампи, намазани с тъмнозелена боя, висят от чудатата метална стряха, незапалвани от векове… Тълпите се движат, без да негодуват и без да си разменят ни дума, спускат се по коридори, така прави и формални, като тесните пътеки между стелажите в склад… кадифено черни повърхности спират движението: миризмата е на старо дърво, на далечни отделения, празни по това време, но току-що отворени отново, за да настанят тези щурмуващи души. На хладна мазилка, на хиляди измрели плъхове, чиито духове, застинали като пещерни рисунки, сякаш са останали зазидани, непреклонни и светли, в стените… Евакуираните биват водени към помещенията с асансьор – движещо се дървено скеле, открито от всички страни, задвижвано от стари накатранени въжета и чугунени макари, чиито спици са във формата на S-ове. На всеки мрачен етаж пътниците стават и поемат по пътя си… хилядите притихнали помещения тънат в мрак…
Едни сядат тихомълком, други споделят невидимите си стаи с някой непознат. Невидими, да, та какво значи тук някакво си обзавеждане, на този етап на нещата? Под нозете ни скърца чакъл, мръсотията на забравен град, изкристализирали издайници на всичко, което той е отричал, на всички заплахи и лъжи, които е изрекъл пред поколенията. Всеки от нас чува някакъв глас и си мисли, че само на него говори, казва му: „Ти не вярваше, че ще бъдеш спасен. Хайде, вече всички се знаем. Никой не би си помислил да си навлича неприятности и да тръгне да спасява точно теб, старче…”
Изход няма. Седиш и чакаш. Лежиш мирно и си траеш. Писъците иначе застиват в небето. Когато дойде, дали ще дойде в тъмното или ще си носи някаква лампа? Светлината дали ще я видя преди или след това?
Но вече е светло. Кога ли се е развиделило? През цялото това време светлината се е процеждала вътре, заедно със студения утринен въздух, издигащ се в момента над билото на планината: беше започнала да разбулва богатия асортимент от пияни безделници, едни с униформи, други – без, награбили празните си или полупразни шишета, тук опънали се върху някой стол, там сгушени пред угаснала камина или пък проснати върху някой диван, хамак или прашна черга из отделните нива на грамадната стая, хриптящи и хъркащи в различни ритми, в един повтарящ се куплет, докато утринната лондонска светлина, зимна и разтеглива, се промъква през стъклата на прозорците с напречни рамки, промъква се сред пластовете цигарен дим, който още се разнася из въздуха, и се губи из покритите с восък греди на тавана. Всички тук са равни по чин, тези събратя по оръжие, изглеждат толкова румени, като тумба датски селяни, които спят и сънуват собственото си несъмнено възкресение, което ще настъпи през следващите няколко минути.
Неговото име е капитан Джефри Прентис – „Пирата”. Увит е в дебело одеяло, парче кариран вълнен плат на оранжеви, ръждиви и алени квадратчета. Черепът му създава впечатление, че сякаш е от метал.
Точно над него, на три метра и половина над главата му, Теди Блоут бе на косъм да се изтърколи от своя балкон на менестрел и беше избрал да се сгромоляса от мястото, където някой с грандиозни размери преди седмици беше изритал две от абаносовите предпазни колчета. Сега в унеса си Блоут малко по малко се приплъзваше към отвора, с главата, ръцете и торса, докато единственото, което го държеше там горе беше малкото празно шише от шампанско в джоба на хълбока му, което някак си се беше заклещило…
В този момент Пирата, който беше успял да се надигне и да седне на ръба на тясното ергенско легло, оглеждаше наоколо с присвити очи. Колко отвратително. Колко адски отвратително… над него се чува как се разпаря парче плат. Началникът на спецоперациите го беше научил винаги да реагира мигновено. Изскача от койката и я изритва в посока към Блоут. Той, устремен надолу, се бухва право в средата й с едно звучно изскърцване на всичките й пружини. Единият й крак рухва.
– Добро утро – прозява се Пирата.
Блоут бегло се засмива и пак се връща към спането, сгушвайки се удобно в одеялцето на Пирата.
Блоут е един от съквартирантите в мезонет, построен през миналия век, недалеч от крайбрежната улица на Челси, от Коридън Тросп, познайник на фамилията Росети, които носели работни комбинезони и обичали да култивират лечебни растения на покрива (една традиция, която младия Осби Фийл наскоро възроди), малко от тях достатъчно калени, за да издържат на всичките мъгли и слани, но повечето се връщали, като фрагменти от странни алкалоиди, за да се качат отново върху покрива на света, вкупом с тор от трите първокласни свине от породата Wes-sex Saddleback, настанени там от наследник на Тросп, и повехнали листа от различни декоративни дръвчета, пресадени на покрива от по-късни наематели, и странното неусвоено от нечий стомах ядене, изхвърлено или повърнато там от този или онзи чувствителен епикуреец – всички се бяха смесили, евентуално, под напора на времето, в едно напластяване, от тежки стъпки, на наситено черния горен слой на почвата, в която всичко може да поникне, да не кажем дори и банани. Пирата, напълно отчаян от недостига на банани в тия военни времена, реши да построи парник на покрива, и да убеди един приятел, който лети по маршрута от Рио–о. Възнесение–Форт Лами, ще му щипне една-две фиданки на бананово дърво, в замяна за немски фотоапарат, ако Пирата случайно се натъкне на такъв през някоя от следващите му мисии с парашут.
(следва продължение)
Превод:
Владимир Пенов
Легенда:
