Пол Остър - В страната на отломките

Пол Остър

(р. 3 февруари 1947г.)

Романист, поет, преводач, режисьор - Пол Остър е дълбоко свързан с Бруклин, където създава голяма част от творчеството си. Книгите му, обсебени от темите за самотата, съмнението и сътворението, разкриват противоречията на непрекъснато променящото се американско общество.





ПОЛ ОСТЪР

В СТРАНАТА НА ОТЛОМКИТЕ



(Едно пътуване в страната на изчезващите неща с прекрасната визуализация на Janey)



Това са последните неща, писа тя. Едно по едно те изчезват безвъзвратно. Мога да ти разкажа за онези, които съм виждала и за другите, които вече ги няма, но едва ли ще имам време. Тук всичко се случва прекалено бързо и няма да смогна.
Не очаквам да ме разбереш. Не си виждал нищо подобно. И да искаш, не би могъл да си го представиш. Това са последните неща. Единият ден виждаш къща, на следващия вече я няма. Улицата, по която си минал вчера, днес е изчезнала. Дори времето непрекъснато се мени. Един ден слънце, после дъжд, един снежен ден, после мъглив, топъл, после студен, ветровит, после тих, няколко дни силен студ и след това, като днес, благоуханен слънчев следобед посред зима, така топъл, че можеш да тръгнеш само по блуза. Животът в града те учи да не приемаш нищо на доверие. Затваряш очи само за миг, обръщаш се и поглеждаш другаде и това, което е било пред теб – и помен няма от него. Всичко е нетрайно, разбираш ли, дори и мислите в главата ти. И не трябва да прахосваш времето си да ги търсиш. Щом нещо изчезне – значи е завинаги.
Ето как живея, продължаваше писмото й. Не ям много. Само колкото да се държа на крака, не повече. Понякога съм толкова отпаднала и чувствам, че няма да успея да направя и крачка дори. Но успявам. Въпреки спънките, аз продължавам. Трябва да видиш колко добре се справям.
Улиците на града са толкова различни, няма две еднакви. Правя крачка, после още една и тая надежда, че ще продължа така. Това е. Трябва да разбереш какво ми е сега. Движа се. И дишам, независимо какъв е въздуха. Ям колкото се може по-малко. Без значение какво казват всички единственото, което е от значение е да се държиш на крака.
Нали си спомняш какво ми каза преди да тръгна. Каза, че Уилям е изчезнал и независимо колко усърдно го търся, никога няма да го открия. Това бяха думите ти. После аз отвърнах, че не ме интересува какво си казал, и че ще открия брат си и след това се качих на онзи ужасен кораб и те оставих. Колко отдавна беше това? Вече не мога да си спомня. Много години, мисля. Но това е само предположение. То не струва и пет пари. Изгубих представа за времето и нищо не би могло да ми я върне.
Едно е несъмнено. Ако не беше гладът, нямаше да мога да продължа. Трябва да свикнеш да се справяш с възможно най-малко. Като искаш по-малко, се задоволяваш с по-малко, и от колкото по-малко имаш нужда, толкова си по-добре. Това ти причинява градът. Преобръща мислите ти наопаки. Кара те да искаш да живееш и в същото време се опитва да отнеме живота ти. Не можеш да избягаш от това. Ти или искаш, или не. Ако искаш, не можеш да си сигурен, че ще успееш следващия път. А ако не – ще ти е за последно.
Не съм сигурна защо ти пиша. Да си призная, откакто съм тук почти не съм мислила за теб. Но изведнъж, след всичкото това време чувствам, че имам нужда да кажа нещо, и ако бързо не го запиша, главата ми ще се пръсне. Няма значение дали ще го прочетеш. Няма значение дали ще ти го изпратя, ако допуснем че това е възможно. Може би всичко се свежда до едно. Че ти пиша, защото не знаеш нищо. Защото си далеч от мен и не знаеш нищо.


Има толкова кльощави хора, пишеше тя, че понякога вятъра ги издухва. Той е така свиреп, развихря се над реката, свисти в ушите ти, тласка те напред-назад, непрестанно навява вестници и боклуци на пътя ти. Не е необичайно да видиш съвсем слабите хора да се движат по двама и по трима, понякога и по цели семейства, овързани с въжета и вериги, за да се опират един на друг при силния вятър. Други се отказват изобщо да излизат, придържат се ó входовете и нишите, докато и най-безоблачното небе се превърне в заплаха за тях. Те си мислят, че е по-добре тихичко да чакат в ъгълчето си, вместо да бъдат запратени срещу камънаците.
Още по-зле са онези, които се опитват да се борят с глада си. Ще си навлечеш беда, ако само мислиш за храната. Има едни, които са обсебени и отказват да погледнат фактите. Бродят цели часове из улиците, ровят из кофите за някой залък, поемат огромни рискове дори за няколко трохи. Колкото и да открият, то все не им е достатъчно. Хранят се без никога да се засищат, разкъсват храната с животинска хищност, кокалестите им пръсти все ровят, треперещите им челюсти никога не се затварят. Повечето им се стича по брадичката, а това, което успеят да погълнат обикновено до няколко минути повръщат. Това е бавна смърт, сякаш храната е огън, лудост, която ги изгаря отвътре. Мислят си, че ядат, за да преживяват, но накрая се оказва, че те биват изяждани отвътре.
Оказва се, че храната е сложна работа и ако не се научиш да приемаш това, което ти се дава, никога няма да мирясаш...


Превод: Владимир Пенов