Пол Остър - В страната на отломките

Пол Остър

(р. 3 февруари 1947г.)

Романист, поет, преводач, режисьор - Пол Остър е дълбоко свързан с Бруклин, където създава голяма част от творчеството си. Книгите му, обсебени от темите за самотата, съмнението и сътворението, разкриват противоречията на непрекъснато променящото се американско общество.





ПОЛ ОСТЪР

В СТРАНАТА НА ОТЛОМКИТЕ



(Едно пътуване в страната на изчезващите неща с прекрасната визуализация на Janey)



Това са последните неща, писа тя. Едно по едно те изчезват безвъзвратно. Мога да ти разкажа за онези, които съм виждала и за другите, които вече ги няма, но едва ли ще имам време. Тук всичко се случва прекалено бързо и няма да смогна.
Не очаквам да ме разбереш. Не си виждал нищо подобно. И да искаш, не би могъл да си го представиш. Това са последните неща. Единият ден виждаш къща, на следващия вече я няма. Улицата, по която си минал вчера, днес е изчезнала. Дори времето непрекъснато се мени. Един ден слънце, после дъжд, един снежен ден, после мъглив, топъл, после студен, ветровит, после тих, няколко дни силен студ и след това, като днес, благоуханен слънчев следобед посред зима, така топъл, че можеш да тръгнеш само по блуза. Животът в града те учи да не приемаш нищо на доверие. Затваряш очи само за миг, обръщаш се и поглеждаш другаде и това, което е било пред теб – и помен няма от него. Всичко е нетрайно, разбираш ли, дори и мислите в главата ти. И не трябва да прахосваш времето си да ги търсиш. Щом нещо изчезне – значи е завинаги.
Ето как живея, продължаваше писмото й. Не ям много. Само колкото да се държа на крака, не повече. Понякога съм толкова отпаднала и чувствам, че няма да успея да направя и крачка дори. Но успявам. Въпреки спънките, аз продължавам. Трябва да видиш колко добре се справям.
Улиците на града са толкова различни, няма две еднакви. Правя крачка, после още една и тая надежда, че ще продължа така. Това е. Трябва да разбереш какво ми е сега. Движа се. И дишам, независимо какъв е въздуха. Ям колкото се може по-малко. Без значение какво казват всички единственото, което е от значение е да се държиш на крака.
Нали си спомняш какво ми каза преди да тръгна. Каза, че Уилям е изчезнал и независимо колко усърдно го търся, никога няма да го открия. Това бяха думите ти. После аз отвърнах, че не ме интересува какво си казал, и че ще открия брат си и след това се качих на онзи ужасен кораб и те оставих. Колко отдавна беше това? Вече не мога да си спомня. Много години, мисля. Но това е само предположение. То не струва и пет пари. Изгубих представа за времето и нищо не би могло да ми я върне.
Едно е несъмнено. Ако не беше гладът, нямаше да мога да продължа. Трябва да свикнеш да се справяш с възможно най-малко. Като искаш по-малко, се задоволяваш с по-малко, и от колкото по-малко имаш нужда, толкова си по-добре. Това ти причинява градът. Преобръща мислите ти наопаки. Кара те да искаш да живееш и в същото време се опитва да отнеме живота ти. Не можеш да избягаш от това. Ти или искаш, или не. Ако искаш, не можеш да си сигурен, че ще успееш следващия път. А ако не – ще ти е за последно.
Не съм сигурна защо ти пиша. Да си призная, откакто съм тук почти не съм мислила за теб. Но изведнъж, след всичкото това време чувствам, че имам нужда да кажа нещо, и ако бързо не го запиша, главата ми ще се пръсне. Няма значение дали ще го прочетеш. Няма значение дали ще ти го изпратя, ако допуснем че това е възможно. Може би всичко се свежда до едно. Че ти пиша, защото не знаеш нищо. Защото си далеч от мен и не знаеш нищо.


Има толкова кльощави хора, пишеше тя, че понякога вятъра ги издухва. Той е така свиреп, развихря се над реката, свисти в ушите ти, тласка те напред-назад, непрестанно навява вестници и боклуци на пътя ти. Не е необичайно да видиш съвсем слабите хора да се движат по двама и по трима, понякога и по цели семейства, овързани с въжета и вериги, за да се опират един на друг при силния вятър. Други се отказват изобщо да излизат, придържат се ó входовете и нишите, докато и най-безоблачното небе се превърне в заплаха за тях. Те си мислят, че е по-добре тихичко да чакат в ъгълчето си, вместо да бъдат запратени срещу камънаците.
Още по-зле са онези, които се опитват да се борят с глада си. Ще си навлечеш беда, ако само мислиш за храната. Има едни, които са обсебени и отказват да погледнат фактите. Бродят цели часове из улиците, ровят из кофите за някой залък, поемат огромни рискове дори за няколко трохи. Колкото и да открият, то все не им е достатъчно. Хранят се без никога да се засищат, разкъсват храната с животинска хищност, кокалестите им пръсти все ровят, треперещите им челюсти никога не се затварят. Повечето им се стича по брадичката, а това, което успеят да погълнат обикновено до няколко минути повръщат. Това е бавна смърт, сякаш храната е огън, лудост, която ги изгаря отвътре. Мислят си, че ядат, за да преживяват, но накрая се оказва, че те биват изяждани отвътре.
Оказва се, че храната е сложна работа и ако не се научиш да приемаш това, което ти се дава, никога няма да мирясаш...


Превод: Владимир Пенов

Томас Пинчон - Gravity's Rainbow (откъс)

"Дъгата на гравитацията" (Gravity's Rainbow) е епичен постмодерен роман (780 страници), написан от Томас Пинчон. Публикуван е за първи път на 28 февруари 1973 г.

Действието в романа се развива в Европа в края на Втората световна война и се фокусира предимно върху проектирането, производството и експедирането на ракети V-2 от немската армия. Основна сюжетна линия в романа е авантюристичният поход, предприет от част от героите, за разкриване на тайните около загадъчно устройство, наречено "Schwarzgerät" (черният уред), което ще бъде инсталирано в ракета със сериен номер "00000". Често романът се отклонява от темата, руши устоите на много от традиционните елементи на сюжета и развитието на героите, впуска се в описание на специализирани понятия от различни научни дисциплини, което му спечелва репутацията на "трудна" книга.

Списание "Тайм" го включва в читателската класация на 100-те най-велики романа на всички времена.

1

Отвъд нулата

В природата нищо не се губи; то само се трансформира в друго.
Всичко, на което точните науки са ме научили и продължават да ме учат,
укрепва вярата ми в продължението на нашето духовно съществуване
след смъртта.

—Вернер фон Браун

=======================================

ПИСЪК СЕ РАЗНАСЯ ИЗ НЕБЕТО. Случвало се е и преди, но сега не може да се сравни с нищо друго.
Твърде късно е. Евакуацията все още е в ход, но всичко това е просто театър. Вътре в купетата е тъмно. Никъде не свети. Над него стърчат към небето носещи греди на мост, стари, колкото желязна кралица, а някъде там високо над него – стъкло, през което ще се промъкнат утринните лъчи. Но още е нощ. (...)

Илюстрация: Зак Смит от книгата "Zak Smith's Illustrations For Each Page of Gravity's Rainbow"

Керванът спира. Това е краят на линията. На всички евакуирани е наредено да слязат. Те се движат бавно, без съпротива. Онези, които ги строяват, носят кокарди с оловен цвят, стоят безмълвни. Един просторен, безкрайно стар и много мрачен хотел - обковано с желязо продължение на релсите и стрелката за отклонението, по което бяха стигнали дотук… Сферични лампи, намазани с тъмнозелена боя, висят от чудатата метална стряха, незапалвани от векове… Тълпите се движат, без да негодуват и без да си разменят ни дума, спускат се по коридори, така прави и формални, като тесните пътеки между стелажите в склад… кадифено черни повърхности спират движението: миризмата е на старо дърво, на далечни отделения, празни по това време, но току-що отворени отново, за да настанят тези щурмуващи души. На хладна мазилка, на хиляди измрели плъхове, чиито духове, застинали като пещерни рисунки, сякаш са останали зазидани, непреклонни и светли, в стените… Евакуираните биват водени към помещенията с асансьор – движещо се дървено скеле, открито от всички страни, задвижвано от стари накатранени въжета и чугунени макари, чиито спици са във формата на S-ове. На всеки мрачен етаж пътниците стават и поемат по пътя си… хилядите притихнали помещения тънат в мрак…

Едни сядат тихомълком, други споделят невидимите си стаи с някой непознат. Невидими, да, та какво значи тук някакво си обзавеждане, на този етап на нещата? Под нозете ни скърца чакъл, мръсотията на забравен град, изкристализирали издайници на всичко, което той е отричал, на всички заплахи и лъжи, които е изрекъл пред поколенията. Всеки от нас чува някакъв глас и си мисли, че само на него говори, казва му: „Ти не вярваше, че ще бъдеш спасен. Хайде, вече всички се знаем. Никой не би си помислил да си навлича неприятности и да тръгне да спасява точно теб, старче…”

Изход няма. Седиш и чакаш. Лежиш мирно и си траеш. Писъците иначе застиват в небето. Когато дойде, дали ще дойде в тъмното или ще си носи някаква лампа? Светлината дали ще я видя преди или след това?

Но вече е светло. Кога ли се е развиделило? През цялото това време светлината се е процеждала вътре, заедно със студения утринен въздух, издигащ се в момента над билото на планината: беше започнала да разбулва богатия асортимент от пияни безделници, едни с униформи, други – без, награбили празните си или полупразни шишета, тук опънали се върху някой стол, там сгушени пред угаснала камина или пък проснати върху някой диван, хамак или прашна черга из отделните нива на грамадната стая, хриптящи и хъркащи в различни ритми, в един повтарящ се куплет, докато утринната лондонска светлина, зимна и разтеглива, се промъква през стъклата на прозорците с напречни рамки, промъква се сред пластовете цигарен дим, който още се разнася из въздуха, и се губи из покритите с восък греди на тавана. Всички тук са равни по чин, тези събратя по оръжие, изглеждат толкова румени, като тумба датски селяни, които спят и сънуват собственото си несъмнено възкресение, което ще настъпи през следващите няколко минути.

Неговото име е капитан Джефри Прентис – „Пирата”. Увит е в дебело одеяло, парче кариран вълнен плат на оранжеви, ръждиви и алени квадратчета. Черепът му създава впечатление, че  сякаш е от метал.

Точно над него, на три метра и половина над главата му, Теди Блоут бе на косъм да се изтърколи от своя балкон на менестрел и беше избрал да се сгромоляса от мястото, където някой с грандиозни размери преди седмици беше изритал две от абаносовите предпазни колчета. Сега в унеса си Блоут малко по малко се приплъзваше към отвора, с главата, ръцете и торса, докато единственото, което го държеше там горе беше малкото празно шише от шампанско в джоба на хълбока му, което някак си се беше заклещило…
В този момент Пирата, който беше успял да се надигне и да седне на ръба на тясното ергенско легло, оглеждаше наоколо с присвити очи. Колко отвратително. Колко адски отвратително… над него се чува как се разпаря парче плат. Началникът на спецоперациите го беше научил винаги да реагира мигновено. Изскача от койката и я изритва в посока към Блоут. Той, устремен надолу, се бухва право в средата й с едно звучно изскърцване на всичките й пружини. Единият й крак рухва.
– Добро утро – прозява се Пирата.
Блоут бегло се засмива и пак се връща към спането, сгушвайки се удобно в одеялцето на Пирата.

Блоут е един от съквартирантите в мезонет, построен през миналия век, недалеч от крайбрежната улица на Челси, от Коридън Тросп, познайник на фамилията Росети, които носели работни комбинезони и обичали да култивират лечебни растения на покрива (една традиция, която младия Осби Фийл наскоро възроди), малко от тях достатъчно калени, за да издържат на всичките мъгли и слани, но повечето се връщали, като фрагменти от странни алкалоиди, за да се качат отново върху покрива на света, вкупом с тор от трите първокласни свине от породата Wes-sex Saddleback, настанени там от наследник на Тросп, и повехнали листа от различни декоративни дръвчета, пресадени на покрива от по-късни наематели, и странното неусвоено от нечий стомах ядене, изхвърлено или повърнато там от този или онзи чувствителен епикуреец – всички се бяха смесили, евентуално, под напора на времето, в едно напластяване, от тежки стъпки, на наситено черния горен слой на почвата, в която всичко може да поникне, да не кажем дори и банани. Пирата, напълно отчаян от недостига на банани в тия военни времена, реши да построи парник на покрива, и да убеди един приятел, който лети по маршрута от Рио–о. Възнесение–Форт Лами, ще му щипне една-две фиданки на бананово дърво, в замяна за немски фотоапарат, ако Пирата случайно се натъкне на такъв през някоя от следващите му мисии с парашут.

(следва продължение)

Превод: Владимир Пенов

Образци на американската литература - II част

ЧАСТ 2

Робърт Пен Уорън (1905-1989)

Робърт Пен Уорън, един от групата на Отлъчените южни писатели (Повече за тях в Уикипедия), твори неуморно почти през целия 20-ти век. През целия си живот той изразява своето отношение към демократичните идеали, които се появяват в рамките на историческия контекст. Най-значимият му роман е Цялото кралско войнство (1946), който пресъздава мрачните последици от американската мечта – както е разкритикувана в неубедително разгърнатата фабула за равносметката за кариерата на превзетия и зъл губернатор от юга Хюи Лонг.

(Анализ на романа "Цялото кралско войнство" от Борислав Гърдев тук.)

Артър Милър (1915-2005)

Роденият в Ню Йорк драматург, романист, есеист и биограф Артър Милър достига кулминационната точка в творчеството си през 1949 г. със "Смъртта на търговския пътник" (Death of a Salesman), изследване на човека в търсене на достойнство и ценности в живота и за убеждението, че провалът неизбежно надвисва над него. Действието се развива в семейство Ломан, което се гради на неравните отношения между баща и син, съпруг и съпруга. Това е отражение на литературните настроения през 1940-те – с характерните за тях богата комбинация от реализъм, примесен с натурализъм, старателно изградени, завършени образи и настойчивост спрямо ценностите на индивида, въпреки провалите и грешките. "Смъртта на търговския пътник" е прочувствен пеан за обикновения човек – на когото, както вдовицата на Уили Ломан възкликва, "трябва да се обръща внимание." Язвителен и мрачен, но също така и разказ за мечтите. Както един от героите иронично отбелязва, "един търговски пътник трябва да мечтае, момче. То си върви с пътя му."
"Смъртта на търговския пътник" е забележителна творба, една от многобройните драми, написани от Милър в продължение на няколко десетилетия, заедно с "Всички мои синове" (1947) и "Лов на вещици" (1953). И двете са политически – едната съвременна, а другата от колониални времена. Първата разглежда живота на работник във фабрика, който съзнателно позволява дефектни части да бъдат доставяни на авиокомпании през Втората световна война, което довежда до смъртта на сина му, както и на много други хора. "Лов на вещици" описва процесите, водени срещу предполагаеми повелителки на магията от Сейлъм (щата Масачузетс), които са се вихрели през XVII век. Неговото послание обаче – че ловът на вещици, отправен към невинни хора, е анатема за демокрацията – е бил значим за периода, в който пиесата е поставена на сцена, ранните 1950-те, когато била водена антикомунистическа кампания от щатския сенатор Джозеф Маккарти.

Тенеси Уилямс (1911-1983)

Тенеси Уилямс, родом от Мисисипи, е едно от по-комплексните лица на американската литературна сцена от средата на 20-ти век. Работата му е концентрирана върху емоционалното безпокойство и обърканата сексуалност в семействата, повечето от които от Юга. Той е известен със своите заклинателни повторения, стихотворна южна дикция, странни готически постановки и фройдистки подход при анализ на сексуалното желание. Един от първите американски писатели, който открито обявява своята хомосексуалност. Уилямс обяснява, че сексуалността на неговите изтерзани герои изразява тяхната самота. Те живеят тежък живот и страдат неспирно.
Уилямс пише повече от 20 многоактови драми, голяма част от тях с автобиографични елементи. Той достига върхът в своята кариера сравнително рано – през 40-те – със "Стъклената менажерия" (1944) и "Трамвай Желание" (1947). Никое от произведенията му през следващите повече от две десетилетия не достига славата и великолепието на тези две пиеси.

(следва продължение)

Превод: Владимир Пенов

По оригиналното издание "Outline of American Literature"

Образци на американската литература

Американската проза след 1945-та: Реализъм и експериментиране

Белетристиката след Втората световна война не се поддава на обобщение – тя е разностранна и многолика. В нея свежи теми вливат международни течения като европейския екзистенциализъм и латиноамериканския магически реализъм, докато ерата на електрониката ражда глобалното село. Говоримата реч на телевизията вдъхва нов живот на устната традиция. Устните жанрове, медиите и популярната култура все по-силно започват да оказват влияние на наратива.

В миналото елитарната култура оказвала влияние върху популярната поради нейния статут и високите й образци. Днес в Съединените щати явно е вярно тъкмо обратното. Сериозни романисти като Томас Пинчън, Джойс Каръл Оутс, Кърт Вонегът, Алис Уокър и Е. Л. Доктороу коментират и заимстват идеи от комиксите, игралните филми, модните стилове, песните и устната история.

Това обаче не принизява съвременната литература – писателите в Съединените щати си задават сериозни въпроси, голяма част от които са с метафизично естество. Те са станали изключително иновативни и самосъзнателни. Често смятат традиционните модели за неефективни и търсят вдъхновение в теми и сюжети от популярната култура. Казано по друг начин, в последните десетилетия американските писатели развиват една постмодерна чувствителност. Модернистката реконструкция на гледната точка се оказва не напълно задоволителна – според тях по-скоро контекстът на зрителното поле трябва да бъде осъвременен.

ЗАВЕЩАНИЕТО НА РЕАЛИСТИТЕ И КРАЯТ НА 1940-те

Художествената литература от втората половина на 20 век, също както от първата половина, отразява характера на всяко десетилетие. Към края на 40-те се прави равносметка за Втората световна война и за началото на Студената война. Втората световна война предоставя отличен литературен материал: Норман Мейлър (Голите и мъртвите, 1948) и Джеймс Джоунс (Оттук до вечността, 1951) са двама от авторите, които съумяват да го използват по най-добрия начин. Те си служат с реализъм, граничещ с мрачен натурализъм и полагат големи усилия да не разкрасяват художествено тежките битки на фронта. Същото се отнася и за творбата Младите лъвове (The Young Lions, 1948) на Ъруин Шоу. В Бунтът на Кейн (The Caine Mutiny, 1951) Херман Уок (Herman Wouk) показва освен това, че човешкото безсилие е еднакво и по време на война, и в мирни времена. На един по-късен етап Джоузеф Хелър хвърля Втората световна война в сферата на сатиричното и абсурдисткото (Параграф 22, 1961), доказвайки че войната е пропита с лудост. Томас Пинчън представя един брилянтно заплетен случай, който пародира и разбърква моделите на действителността (Дъгата на земното притегляне / Gravity's Rainbow, 1973), а Кърт Вонегът младши се превръща в пътеводна светлина на контракултурата след публикацията в началото на 1970-те на Кланица пет или кръстоносният поход на децата (1969), неговият антивоенен роман за бомбардировките над Дрезден, Германия, от Съюзните сили през Втората световна война (на които той станал свидетел като военнопленник).

През 40-те години процъфтява нов контингент от писатели – поетът, романист и есеист Робърт Пен Уорън, драматурзите Артър Милър и Тенеси Уилямс и авторите на разкази Катрин Ан Портър и Юдора Уелти. С изключение на Милър всички са от Юга. Занимават се с изследване на съдбата на личността в рамките на семейството или общността и съсредоточават вниманието си върху баланса между личностното израстване и отговорността към групата.

(следва продължение)

Превод: Владимир Пенов

По оригиналното издание "Outline of American Literature"