Глава 2: За кръщелната купа...

Купата беше красива, с проста и благородна форма, както е отговаряло на строгия вкус през първите години на миналия век. Гладка и солидна, тя почиваше на кръгла основа, а отвътре бе позлатена, но златото бе вече избледняло от времето и просветваше в жълтеникав цвят. Като единствено украшение венец от рози и назъбени листенца обикаляше горния й край. Що се отнася до таблата, нейната далеко по-почтена възраст можеше да се разчете от вътрешната й страна. „Хиляда шестстотин и петдесет“ беше написано там с преплетени цифри и най-различни претрупани гравировки, изпълнени в „модерния“ за него време маниер, окръжаваха цифрата с произволни, пищни извивки, гербове и арабески, които представляваха ту звезди, ту цветя.

Откъс от Томас Ман - „Вълшебната планина“; Превод от немски Тодор Берберов: , 1972

Фентъзи писателката Труди Канаван - за книгите, митологията и писането

През месец декември 2010 година за първи път на български език беше публикуван фентъзи романът Жрицата в бяло, който е първа книга от трилогията на Труди Канаван Ерата на Петимата. За австралийската писателка това също така е и първа книга в България. До този момент книгите ѝ са превеждани на немски, френски, руски, холандски, датски, чешки, полски и португалски.

Труди Канаван е автор на седем бестселъра в жанра фентъзи. Понастоящем живее в Мелбърн, Австралия. През месец май Труди ще пристигне от далечна Австралия и ще обиколи няколко европейски държави, сред които Франция, Англия, Ирландия, Германия и Полша, в които почти по едно и също време (около 5 май) ще се състои премиерата на The Rogue (Измамникът) – книга втора от най-новата трилогия „Предателят измамник“.

Интервюто по-долу е по случай излизането на поредицата Ерата на Петимата (по книжарниците е книга 1 - „Жрицата в бяло“, от Издателство „Вакон“) и е направено специално за българските читатели.

Наскоро в България излезе романът Жрицата в бяло от вашата втора трилогия Ерата на Петимата. Вашите книги вече се радват на голяма читателска аудитория по света. А как бихте се представила на новите ви читатели в България?

Бих казала „Здравейте! Казвам се Труди Канаван и съм част от групата австралийски писатели на фентъзи, които завладяха света през последното десетилетие, наред с  Дженифър Фалън, Ръсел Къркпатрик, Карен Милър и Гленда Ларк. Моите книги са предимно за магии и как един свят и различните общества – и животът на различните герои – биха могли да се развият, ако бяха реални.“

Фантастичният свят, който сте създала в трилогията Ерата на Петимата отчасти напомня на Древен Рим и Древна Гърция. Какво ви вдъхновяваше, докато сътворявахте света на Ерата на Петимата?

Първоначално се вдъхнових от четене на класически митове и легенди, представях си какво би било, ако боговете, като тези в разказите, бяха истински. Струваше ми се, че ако отвърнеха на молитвите ви или вие успеехте да привлечете вниманието им по някакъв начин, тогава последиците най-вероятно биха се оказали лоши, отколкото добри. Тези богове са изпитвали много присъщи на хората чувства, имали са и амбиции, предизвикани от похотливост, завист и любов. Нерядко са създавали чудовища, вместо величествена красота, а пък и често са изпадали в конфликти помежду си. Бедните хорица често бивали въвличани в тези творения и конфликти, макар част от тях да са се включвали и по своя воля.

Коя е най-трудната част от целия творчески процес? Водите ли си списъци, систематизирате ли по някакъв начин сюжета и огромния брой герои, които създавате?

Вероятно най-трудните моменти от писането на книга са през онези дни, когато наистина не съм в добро настроение, но се налага да седна и да пиша, защото имам краен срок за спазване. Малко съм странна, защото ми доставя удоволствие да пиша резюмета и бележки за задната корица, дори и редактирането намирам за приятно, но проверяването на нанесените корекции ми е скучна работа. Но дори и аз имам дни, в които предпочитам просто да чистя с прахосмукачката.

Действително си правя списъци с имената на героите и имам система за планиране и скициране на първостепенните и второстепенните сюжетните линии, но те винаги са гъвкави. Не бих изоставила някоя наистина добра идея само защото се налага да преправя част от начертаните планове.

Има ли сред вашите герои такива, които приличат на истински лица, например ваши близки приятели?

Не базирам герои на хора, които познавам. Това е прекалено опасно! Веднъж използвах името на един приятел за нов герой, но героят се превърна в лош и съжалих, че съм използвала името на приятеля ми. Обаче, нарекох един лош герой на една фирма, която експлоатираше мой приятел.

Срещате ли се с други писатели? Споделяте ли си идеи и сюжети за романи помежду си?

Срещам се с много местни писатели, обикновено на НФ конференции в Австралия. Отначало познавах само двама писатели, които не пишат в НФ жанра, от издателствата, където съм работила като дизайнер на пълен работен ден и като илюстратор на свободна практика. Постепенно се запознах с други местни писатели от моя жанр, след като започнах работа в списание „Ауреалис“ в средата на 90-те. След това, както споменах в началото, през последното десетилетие на сцената се появиха няколко писатели на научна фантастика и с много от тях се виждаме и поддържаме връзка.

Намирате ли време да четете книги?

Не и колкото преди! Едно време четях по книга на седмица. След това започнах да работя от вкъщи като илюстратор на свободна практика и изгубих времето за четене, което прекарвах преди, докато пътувах за и от работата. След като започнах да пиша като основно занимание, открих, че към края на деня вече се изморявам от думи и четене. После се появиха два здравни проблема, поради които напълно спрях да чета за няколко години: болки в гърба и хронична умора. Така силно ме болеше гърба, че трябваше да чета в легнало положение, но тогава хроничната умора си казваше думата и след няколко страници заспивах.

Почти напълно се възстанових от умората, но гърбът ми все още е проблем. Сега успявам да прочитам по около десет книги на година, като се придържам към по-малки книжки или като слушам аудио книги. Надявам се, че е-книгите ще ми позволят отново да чета по-обемни книги, въпреки че откривам, че в момента онези книги, които искам да прочета, още не са налични като е-книги в Австралия. Затова не съм се юрнала да си купувам четец. В крайна сметка териториалните въпроси с е-книгите ще бъдат разрешени и до тогава на пазара ще има дори и по-добри четци за е-книги.

Какъв тип книги предпочитате? А препрочитате ли ваши любими книги?

Предпочитам фентъзи (не е изненада), но напоследък, поради причините, които споменах, предпочитам по-малки книжки, отколкото огромните томове, с които можеш да си подпираш вратата. От време на време препрочитам някои от любимите ми книги. Не знам дали е съвпадение, но тези, които обичам да препрочитам, са по-малки, поредици от книжки, като тази за Землемория от Урсула Ле Гуин или Хрониките на Придайн от Лойд Александър.

Имате аудио версии на някои от вашите романи. Какво според вас ще се случи с обикновените книги в бъдеще – ще преминат ли от хартия на електронна хартия, или пък на звуков носител в следващите години?

Смятам, че ще се получи смесица от трите. Някои хора ще прегърнат идеята с е-книгите, други никога няма да спрат да четат печатни книги, а трети ще преценят, че аудио книгите са по-удобни за тях.

Колко време ви отнема написването на един роман? Крайните срокове трудни ли са за спазване?

Отнема ми около година да напиша една книга, въпреки че зависи от големината на книгата. През по-голямата част от това време пиша първата чернова, след това няколко месеца поправям черновата и я подобрявам. След това минават няколко седмици за редакторски корекции и проверка на правопис, което обикновено ми прекъсва писането на следващата книга, която съм започнала. И разбира се някакво време отива в правене на карта, писане на текст за корицата, резюме и други дреболии, да допълвам авторския си сайт, интервюта, обществени ангажименти. Крайните ми срокове са базирани на този годишен цикъл – и само от силите зависи дали ще се преобърнат нещата: като например, ако ме тръшне някой особено гаден грип, или пък като онези проблеми с един строител в дома ми от преди няколко години.

Бихте ли ни казала нещо и за бъдещите ви проекти?

В момента събирам идеи за следващата поредица от книги. За нея не мога да ви кажа много все още, защото постоянно се променя, но е фентъзи и действието се развива в нова вселена с изцяло нов вид магия. Имам малко информация на авторския ми сайт, но дори и тя се промени, откакто я написах. Надявам се тази година да напиша и повече кратки разкази и може би да издам антология в следващите няколко години.

Какъв съвет ще дадете на младите фентъзи автори?

Пишете за онова, което обичате – и пишете много! Казват, че трябва да напишете един милион думи, преди да станете добър в писането, затова трябва също така да ви харесва да пишете по много.

На кои въпроси ви е омръзнало да отговаряте, които постоянно ви биват задавани?

Ха-ха! Не мога да отговоря, защото въпросът ще издаде част от сюжета на една от трилогиите ми! Вместо това ще кажа, че на моя уебсайт (www.trudicanavan.com) съм качила много информация, защото доста хора ме питат едни и същи неща и получавам толкова много писма от феновете си, че не смогвам да отговоря на всичките.

Въпросите, които намирам за най-трудни са свързани с датите на издаване или дали някоя книга ще бъде издадена на даден език. Обикновено не знам и нямам време да търся отговорите, въпреки че на мен също ми се иска да знам отговорите на тези въпроси!

Благодаря ви за това интервю. Желая ви много вдъхновение и една изпълнена с вълнуващи събития Нова година!

Благодаря, на вас също!

Въпросите зададе: Владимир Пенов

Труди Канаван е родена в Кю, близо до Мелбърн, Австралия. От ранно детство обичала да твори и се интересувала от изкуство, писане и музика. След решението й да стане професионален художник стартира свой собствен бизнес, предлагайки услуги в областта на графичния дизайн. През 1995 година започва работа за „Ауреалис“ - австралийско списание за фентъзи и научна фантастика. Задълженията й там включват работа като художествен редактор, изчитане на ръкописи, създаване на уеб страници и дори пращане на писма. Като приема тази работа, тя успява да намери свободно време за писане. След няколко курса по писане започва да усъвършенства уменията си, но няколко пъти романите й биват отхвърлени от издателствата.
Първата й трилогия („Черният магьосник“) обаче се превръща в световен хит. В момента Труди довършва своята трета трилогия и подготвя издаването на антология с разкази в своя любим жанр - фентъзи.

От Facebook

Позволих си да копирам буквално и точно коментара на Neva Mi на фейсбук страницата на Издателство "Фама". Напълно я подкрепям!


О, аз пиша протестни писма през ден. И НИКОГА не купувам книги на издателства, които не съобщават имената на преводачите в собствените си страници. Не купувам и от книжарници онлайн, които ми посочват теглото и какво ли не още на книгата, н...о не и името на човека, който е интерпретирал целия текст на български. Опитвам се да кажа при всяка възможност, че от хора с нелепо отношение към книгата не очаквам нищо читаво, така че просто ги избягвам :)
Има преводачи, които следя с по-голямо удоволствие, отколкото самите автори. И има такива, които работят калпаво и за срам на професията - тях избягвам. Преводачът не е някакъв си детайл от фона, а главният изпълнител на цялото нещо. Та повтарям ли, повтарям, питам ли, питам, протестирам ли, протестирам. Да видим кога ще има някаква полза :)

И още:


 Ооо, театрите! Ооо... :))
Възмутени писма и остри реакции, това е решението. Ами че първата пиеса, която преведох, беше разгласена в прессъобщения с "творчески екип", включващ от режисьор през актьори до "музикална среда" и сценично оформлен...ие и хамали. Но не и преводач. А ставаше въпрос за пиеса, която бях гледала в Барселона, бях превела без хонорар и се опитвах в течение на две години да накарам някой да я прочете, за да види каква е интересна... Абсолютно лично мое дело. Нейсе, сега вече слагам нарочна точка в договора си: ИМЕТО НА ПРЕВОДАЧА ДА ФИГУРИРА ВЪВ ВСИЧКИ МАТЕРИАЛИ, СВЪРЗАНИ С ПОСТАНОВКАТА. И горе-долу се спазва.
И пак ще кажа. Трябва да се възразява, защото иначе никога нищо няма да се промени.
Но съм страшно уморена, да си призная.

Всички преводачи са напълно наясно за какво иде реч.


Влади

Древният път на чая

Седем крачки нагоре - почини си.

Осем крачки надолу - почини си.

Единайсет крачки по равно - почини си.

Глупак си, ако не си почиваш.

Така завършва статия от National Geographic, посветена на древния конен път на чая в Тибет. Ако темата ви е интересна, в страницата OFFRoad-Bulgaria.com можете да прочетете една прекрасна статия по нея. Издадена е и книга от Издателство Вакон - "Древният път на чая" от Джеф Фучс.

РЕЦИКЛИРАНЕ: Как се прави по света?

Plastic bottles from RecycleNow on Vimeo.

Ясно е, че в България сме на светлинни години от държави като Англия и Германия, които рециклират изключително голяма част от използваните стъклени, пластмасови и хартиени изделия. Основната разлика е не само че хората са по-съвестни, а и това, че правителствата са въвели достатъчно ясни законови разпоредби, които трябва да бъдат спазвани, ако не искате да ви бъдат наложени глоби.

Обединено кралство

След известно ровене на www.google.co.uk намерих един сайт за правилата относно събирането на боклука и какви са задълженията на гражданите:

„Събиране на боклука - часове
Събирането се извършва между 6,00 сутринта и 4,00 следобед. Моля, уверете се, че вашата кофа за смет е оставена за събиране в 6,00 сутринта. Може да е уместно да поставите контейнера на съответното място от предната вечер.

Нашият екип работи четири дни седмично (вторник - петък). Тази промяна беше въведена през април 2003 г. за премахване на възможността да се наруши сметосъбирането поради определени празници. Съгласно новите разпоредби, екипите, които преди това са работили пет дни в седмицата и изпразвали около 1000 кофи за един ден, сега трябва да събират около 1250 кофи и това удължава работния им ден.“

В моя квартал в София боклуците се извозват между 11 и 12 ч. вечер, когато част от хората вече са по леглата. По този начин се нарушава спокойствието на гражданите все пак.

ВТОРИ СТЪПКИ: Представяне на книгата

На 1 декември 2009 г. издателство „Вакон“, съвместно с продуцентите и водещите на „Денят е прекрасен“, организира официално представяне на книгата „Бебето - ръководство за употреба“. Преводачът на книгата и неговите колеги и приятели наблюдаваха събитието с интерес и се включиха в него най-вече с приятни разговори на сходни до бебешките теми и с по чаша червено вино. Освен това градусът беше повдигнат и от страхотната професионална фотосесия (виж по-долу), която предвидливата ми колежка Биляна беше подготвила специално, за да отрази вечерта :)

Книжарници „Пингвините“ отразиха представянето на книгата тук.

Ето какво показаха и в предаването „Денят е прекрасен“ тук.

А ето как отразихме събитието ние:


Легенда:

1. Емо, аз и Биби позираме пред обектива на Ванчето.
2. Ванчето, Цвети, аз и Бибс с подобаващо количество книжки пред впечатляващата видеостена, на която бяха излъчвани като слайдшоу смешните картинки от книжката.
3. На чашка - вече по-ухилени...
4. На влизане в книжарницата на Orange Center.


Благодаря Ви, мили колеги! Направихте вечерта прекрасна и незабравима! Без вас нямаше да е същото.


Влади

Първи стъпки

Ето, че издетелство "Вакон" откри един начин да ми се реваншира поне малко за това, че книгата "Бебето - ръководство за употреба" излезе без името на преводача. Не за първи път в България (а предполагам и не за последен) трудът на този незначителен човечец - преводачът - се игнорира. На уебстраницата на "Вакон" има реклама на книгата с двете симпатични водещи на предаването на bTV "Денят е прекрасен" и най-отдолу с почти забележими букви е изписано:

Превод: Владимир Пенов

(кликнете за да видите снимката в пълен размер)

Благодарности на издателството!

Хари Потър ли?

Само вижте тук какво се случва с непослушните преводачи...

Записки по: "Бебето - инструкции за употреба"

Втората ми книга излезе без името ми. Не знам дали е за добро или за лошо, но броени дни след излизането й във форум на сайта www.mamaibebe.com чета следното мнение на читателката "dessi68 на 14 Ное 2009 18:35" (авторският правопис е запазен):

...И сега, малко да ви разсмея. Купих си книга за отглеждане на бебе /не я купувайте/, която се казва"БЕБЕТО-РЪКОВОДСТВО ЗА УПОТРЕБА. ИНСТРУКЦИИ ЗА ЕКСПЛОЯТЯЦИЯ, СЪВЕТИ ПРИ НЕИЗПРАВНОСТ И УКАЗАНИЯ ЗА ПОДДРЪЖКА ПРЕЗ ПЪРВАТА ГОДИНА".Смяла съм се със сълзи. Ето една малка частица от текст:"Преди да прочетете това ръководство, моля разгледайте внимателно вашия модел и проверете наличието на всички стандартни части, описани на стр...... Ако някоя от тях липсва или не функционира правилно, препоръчително е да се консултирате незабавно с доставчика на услуги на бебета". Обмислям, дали да не се обадя в "Господари на ефира"?! Не е написано името на преводача. По-нататък ще ви цитирам още неща от тази "книга". Яд ме е, че си дадох парите, но ни подмами, че е с илюстрации!!!

Приятно четене на всички, които нямат никакво чувство за хумор и спят, докато си купуват книги... А можеше сега да съм герой в "Господари на ефира"!!

B-day Surpise from my colleagues

МНОГО ВИ БЛАГОДАРЯ ЗА СТРАХОТНАТА ИЗНЕНАДА. РЕДАКТОРЪТ ЩЕ СИ Я ПАЗИ НА ВИДНО МЯСТО!!!

(Кликнете върху снимката за по-голямо изображение)

На Запад...

Следната статия е публикувана в "Ню Йорк Таймс". Версията на английски език може да откриете в този блог.
------------------------------------------------

10 февруари 2009 г.

"Умни" улични лампи се появяват по улиците
От Ерик А. Тауб


Как да накарате 100 души, ръководители на фирми в светлинната индустрия, да се чудят и маят, гледайки какво правите пред тях с една улична лампа?


Ето как – като я включвате и изключвате посредством мобилен телефон!

Тъкмо това направи служител на Pacific Gas and Electric на улица в Сан Франциско миналия вторник вечерта, за радост на тълпата, която се беше събрала след конференция на Министерството на енергетиката на тема осветление със светодиоди (познати още като LED), която се провежда наблизо.

Това беше повече от салонен трик, в действителност, това беше демонстрация на нещо, което може да се превърне в система от "умни" улични лампи, които биха могли да се контролират от един централен пункт, да се включват и изключват, да бъде намалявана яркостта на светене и дори да мигат непрекъснато в извънредни ситуации, което много наподобява мигачите на автомобила. Всичко това беше показано завчера.

Сегашните улични лампи са скучни. Те се включват, когато фотоклетка, прикрепена към тях, реагира на тъмнината и се изключват, когато слънцето изгрява. Те греят на едно ниво на мощност и когато изгорят, единственият познат начин да се заменят е някой работник да открие, че не работи, или, както жителите на 96-та улица в Манхатън са установили, като някой гражданин се обади на местните органи и ги уведоми за прекъсването на осветлението.

Ако управата на града реши, че трябва да се изключи една улична лампа, за да се спестят пари или защото улицата е достатъчно осветена, единственият начин да се направи това е да се смени фото сензора на стълба с фалшива клетка и после да се върне истинската фотоклетка, когато се вземе решение, че лампата трябва отново да свети. Изпращане на работник струва 120 щ.д. според представител на Pacific Gas and Electric.

Петте тестови улични лампи в Сан Франциско (на ул. Бийл, между Маркет и Мишън) използват група от 100 светодиода, излъчващи светлина, която по интензивност и обхват е подобна на тази, която излъчва обикновената улична лампа.

Тъй като тези диоди могат да изпращат и получават данни, централна станция за наблюдение (или мобилен телефон, който е свързан към защитен уебсайт) може от разстояние да ги програмира да се включват и изключват или да променят силата си на светлинно излъчване .

Ако излъчването на светлина се намали, използваната електрическа енергия също ще бъде намалена. Но дори да се използва пълна мощност, всяка от тези улични лампи използва само 127 вата, в сравнение с 290-те вата на обикновените жълтеникава лампи с натрий, които виждате из града. Ако може да се вярва на обещанията на LED индустрията, новите лампи трябва да продължават да светят значително по-дълго от стандартните натриеви улични лампи.

И това би могло да бъде много добра сделка за общината, особено в условията на ограничен бюджет. "Започват вълнуващи времена за уличното осветление,". каза говорител на PG & D.

Скачате ли вече от радост?

STEP IT UP...

Невероятно изпълнение на Фред Астер от филма "Puttin' on the Ritz":

Оригинален текст:

Have you seen the well-to-do, up and down Park Avenue
On that famous thoroughfare, with their noses in the air
High hats and Arrowed collars, white spats and lots of dollars
Spending every dime, for a wonderful time
If you're blue and you don't know where to go to
Why don't you go where fashion sits,
Putting on the ritz.

Different types who wear a daycoat, pants with stripes
And cut away coat, perfect fits,
Putting on the ritz.
Dressed up like a million dollar trouper
Trying hard to look like Gary Cooper (super duper)
Come let's mix where Rockefellers walk with sticks
Or umbrellas in their mitts
Putting on the Ritz.

МОЙ ПРЕВОД:

Виждали ли сте богаташите как се разхождат по Парк авеню,
по тази оживена и така известна улица, с вирнати в небето носове,
с високи шапки и заострени якички, бели гети и много долари
да похарчат всеки цент, за приятното изкарване.
Ако не сте в настроение и не знаете къде да отидете,
защо не наминете там, където модата е хит,
Разходете се пред Риц.

Различни типове, носят палта, панталони на райе
и фрак, перфектна кройка, разходете се пред Риц.
Облечени като мъжаги за един милион долара
Много искат да приличат на Гари Купър (супер излъскани)
Хайде нека се слеем с тях там, където Рокфелери се подпират на бастуни
Или на чадъри със своите ръкавици
Разходете се пред Риц.

RE: Земното притегляне на дъгата

Ако сте се опитали да зачетете откъса от романа на американския автор Томас Пинчон "Земното привличане на дъгата", може да сте останали с впечатлението, че е трудночетим и натоварващ. Няма спор, че ако някой реши да издаде обяснителна книжка в картинки за романа на някой писател, значи не е много лесен за разбиране. Въпреки че и аз съм на това мнение, ето какво споделя фен на творчеството на Пинчон, най-вероятно американец/американка, в своеобразната си рецензия, публикувана като коментар към едно от изданията на романа, което се предлага в електронните книжарници от сорта на eBay и Amazon:

Не, не е нечетим. Повечето от тези над 700 страници са толкова лудо, страшно, разкошно четими, че те е яд да оставиш книгата като я свършиш, макари последните редове все още да вълнуват съзнанието ти. Сюжетът е невъзможно да бъде обобщен, но като цяло може да се каже, че се върти около Тайрон Слотроп (Tyrone Slothrop), американец, който влиза в полезрението на английското разузнаване по време на Втората световна война, когато у тях попада карта, указваща местата на неговите секс-срещи с жени от Лондон, но се оказва, че те отговарят на местата, обстрелвани от немските ракети V-2. Могат ли неговите ерекции да предвидят целите на самолетите при въздушно нападение? От там се отправяме към пътешестви по целия континент в опит за конструиране на въпросните масивни ракети V-2, което само по себе си е възможност за фантастично множество от размисли върху човешката нужда да строи системи на интелектуалния ред, дори и като използваме същите интелектуални сили, които задвижват разрушението. (Споменах ли, че малко или много това цялото това е и комедия?) Сред американските автори от втората половина на ХХ век, Пинчон е безспорния кандидат за дългогодишно литературно величие. А причината за това е тази книга - R.L.

OFF-TOPIC: На разходка във Феърбанкс, Аляска

Пол Остър - В страната на отломките

Пол Остър

(р. 3 февруари 1947г.)

Романист, поет, преводач, режисьор - Пол Остър е дълбоко свързан с Бруклин, където създава голяма част от творчеството си. Книгите му, обсебени от темите за самотата, съмнението и сътворението, разкриват противоречията на непрекъснато променящото се американско общество.





ПОЛ ОСТЪР

В СТРАНАТА НА ОТЛОМКИТЕ



(Едно пътуване в страната на изчезващите неща с прекрасната визуализация на Janey)



Това са последните неща, писа тя. Едно по едно те изчезват безвъзвратно. Мога да ти разкажа за онези, които съм виждала и за другите, които вече ги няма, но едва ли ще имам време. Тук всичко се случва прекалено бързо и няма да смогна.
Не очаквам да ме разбереш. Не си виждал нищо подобно. И да искаш, не би могъл да си го представиш. Това са последните неща. Единият ден виждаш къща, на следващия вече я няма. Улицата, по която си минал вчера, днес е изчезнала. Дори времето непрекъснато се мени. Един ден слънце, после дъжд, един снежен ден, после мъглив, топъл, после студен, ветровит, после тих, няколко дни силен студ и след това, като днес, благоуханен слънчев следобед посред зима, така топъл, че можеш да тръгнеш само по блуза. Животът в града те учи да не приемаш нищо на доверие. Затваряш очи само за миг, обръщаш се и поглеждаш другаде и това, което е било пред теб – и помен няма от него. Всичко е нетрайно, разбираш ли, дори и мислите в главата ти. И не трябва да прахосваш времето си да ги търсиш. Щом нещо изчезне – значи е завинаги.
Ето как живея, продължаваше писмото й. Не ям много. Само колкото да се държа на крака, не повече. Понякога съм толкова отпаднала и чувствам, че няма да успея да направя и крачка дори. Но успявам. Въпреки спънките, аз продължавам. Трябва да видиш колко добре се справям.
Улиците на града са толкова различни, няма две еднакви. Правя крачка, после още една и тая надежда, че ще продължа така. Това е. Трябва да разбереш какво ми е сега. Движа се. И дишам, независимо какъв е въздуха. Ям колкото се може по-малко. Без значение какво казват всички единственото, което е от значение е да се държиш на крака.
Нали си спомняш какво ми каза преди да тръгна. Каза, че Уилям е изчезнал и независимо колко усърдно го търся, никога няма да го открия. Това бяха думите ти. После аз отвърнах, че не ме интересува какво си казал, и че ще открия брат си и след това се качих на онзи ужасен кораб и те оставих. Колко отдавна беше това? Вече не мога да си спомня. Много години, мисля. Но това е само предположение. То не струва и пет пари. Изгубих представа за времето и нищо не би могло да ми я върне.
Едно е несъмнено. Ако не беше гладът, нямаше да мога да продължа. Трябва да свикнеш да се справяш с възможно най-малко. Като искаш по-малко, се задоволяваш с по-малко, и от колкото по-малко имаш нужда, толкова си по-добре. Това ти причинява градът. Преобръща мислите ти наопаки. Кара те да искаш да живееш и в същото време се опитва да отнеме живота ти. Не можеш да избягаш от това. Ти или искаш, или не. Ако искаш, не можеш да си сигурен, че ще успееш следващия път. А ако не – ще ти е за последно.
Не съм сигурна защо ти пиша. Да си призная, откакто съм тук почти не съм мислила за теб. Но изведнъж, след всичкото това време чувствам, че имам нужда да кажа нещо, и ако бързо не го запиша, главата ми ще се пръсне. Няма значение дали ще го прочетеш. Няма значение дали ще ти го изпратя, ако допуснем че това е възможно. Може би всичко се свежда до едно. Че ти пиша, защото не знаеш нищо. Защото си далеч от мен и не знаеш нищо.


Има толкова кльощави хора, пишеше тя, че понякога вятъра ги издухва. Той е така свиреп, развихря се над реката, свисти в ушите ти, тласка те напред-назад, непрестанно навява вестници и боклуци на пътя ти. Не е необичайно да видиш съвсем слабите хора да се движат по двама и по трима, понякога и по цели семейства, овързани с въжета и вериги, за да се опират един на друг при силния вятър. Други се отказват изобщо да излизат, придържат се ó входовете и нишите, докато и най-безоблачното небе се превърне в заплаха за тях. Те си мислят, че е по-добре тихичко да чакат в ъгълчето си, вместо да бъдат запратени срещу камънаците.
Още по-зле са онези, които се опитват да се борят с глада си. Ще си навлечеш беда, ако само мислиш за храната. Има едни, които са обсебени и отказват да погледнат фактите. Бродят цели часове из улиците, ровят из кофите за някой залък, поемат огромни рискове дори за няколко трохи. Колкото и да открият, то все не им е достатъчно. Хранят се без никога да се засищат, разкъсват храната с животинска хищност, кокалестите им пръсти все ровят, треперещите им челюсти никога не се затварят. Повечето им се стича по брадичката, а това, което успеят да погълнат обикновено до няколко минути повръщат. Това е бавна смърт, сякаш храната е огън, лудост, която ги изгаря отвътре. Мислят си, че ядат, за да преживяват, но накрая се оказва, че те биват изяждани отвътре.
Оказва се, че храната е сложна работа и ако не се научиш да приемаш това, което ти се дава, никога няма да мирясаш...


Превод: Владимир Пенов

Томас Пинчон - Gravity's Rainbow (откъс)

"Дъгата на гравитацията" (Gravity's Rainbow) е епичен постмодерен роман (780 страници), написан от Томас Пинчон. Публикуван е за първи път на 28 февруари 1973 г.

Действието в романа се развива в Европа в края на Втората световна война и се фокусира предимно върху проектирането, производството и експедирането на ракети V-2 от немската армия. Основна сюжетна линия в романа е авантюристичният поход, предприет от част от героите, за разкриване на тайните около загадъчно устройство, наречено "Schwarzgerät" (черният уред), което ще бъде инсталирано в ракета със сериен номер "00000". Често романът се отклонява от темата, руши устоите на много от традиционните елементи на сюжета и развитието на героите, впуска се в описание на специализирани понятия от различни научни дисциплини, което му спечелва репутацията на "трудна" книга.

Списание "Тайм" го включва в читателската класация на 100-те най-велики романа на всички времена.

1

Отвъд нулата

В природата нищо не се губи; то само се трансформира в друго.
Всичко, на което точните науки са ме научили и продължават да ме учат,
укрепва вярата ми в продължението на нашето духовно съществуване
след смъртта.

—Вернер фон Браун

=======================================

ПИСЪК СЕ РАЗНАСЯ ИЗ НЕБЕТО. Случвало се е и преди, но сега не може да се сравни с нищо друго.
Твърде късно е. Евакуацията все още е в ход, но всичко това е просто театър. Вътре в купетата е тъмно. Никъде не свети. Над него стърчат към небето носещи греди на мост, стари, колкото желязна кралица, а някъде там високо над него – стъкло, през което ще се промъкнат утринните лъчи. Но още е нощ. (...)

Илюстрация: Зак Смит от книгата "Zak Smith's Illustrations For Each Page of Gravity's Rainbow"

Керванът спира. Това е краят на линията. На всички евакуирани е наредено да слязат. Те се движат бавно, без съпротива. Онези, които ги строяват, носят кокарди с оловен цвят, стоят безмълвни. Един просторен, безкрайно стар и много мрачен хотел - обковано с желязо продължение на релсите и стрелката за отклонението, по което бяха стигнали дотук… Сферични лампи, намазани с тъмнозелена боя, висят от чудатата метална стряха, незапалвани от векове… Тълпите се движат, без да негодуват и без да си разменят ни дума, спускат се по коридори, така прави и формални, като тесните пътеки между стелажите в склад… кадифено черни повърхности спират движението: миризмата е на старо дърво, на далечни отделения, празни по това време, но току-що отворени отново, за да настанят тези щурмуващи души. На хладна мазилка, на хиляди измрели плъхове, чиито духове, застинали като пещерни рисунки, сякаш са останали зазидани, непреклонни и светли, в стените… Евакуираните биват водени към помещенията с асансьор – движещо се дървено скеле, открито от всички страни, задвижвано от стари накатранени въжета и чугунени макари, чиито спици са във формата на S-ове. На всеки мрачен етаж пътниците стават и поемат по пътя си… хилядите притихнали помещения тънат в мрак…

Едни сядат тихомълком, други споделят невидимите си стаи с някой непознат. Невидими, да, та какво значи тук някакво си обзавеждане, на този етап на нещата? Под нозете ни скърца чакъл, мръсотията на забравен град, изкристализирали издайници на всичко, което той е отричал, на всички заплахи и лъжи, които е изрекъл пред поколенията. Всеки от нас чува някакъв глас и си мисли, че само на него говори, казва му: „Ти не вярваше, че ще бъдеш спасен. Хайде, вече всички се знаем. Никой не би си помислил да си навлича неприятности и да тръгне да спасява точно теб, старче…”

Изход няма. Седиш и чакаш. Лежиш мирно и си траеш. Писъците иначе застиват в небето. Когато дойде, дали ще дойде в тъмното или ще си носи някаква лампа? Светлината дали ще я видя преди или след това?

Но вече е светло. Кога ли се е развиделило? През цялото това време светлината се е процеждала вътре, заедно със студения утринен въздух, издигащ се в момента над билото на планината: беше започнала да разбулва богатия асортимент от пияни безделници, едни с униформи, други – без, награбили празните си или полупразни шишета, тук опънали се върху някой стол, там сгушени пред угаснала камина или пък проснати върху някой диван, хамак или прашна черга из отделните нива на грамадната стая, хриптящи и хъркащи в различни ритми, в един повтарящ се куплет, докато утринната лондонска светлина, зимна и разтеглива, се промъква през стъклата на прозорците с напречни рамки, промъква се сред пластовете цигарен дим, който още се разнася из въздуха, и се губи из покритите с восък греди на тавана. Всички тук са равни по чин, тези събратя по оръжие, изглеждат толкова румени, като тумба датски селяни, които спят и сънуват собственото си несъмнено възкресение, което ще настъпи през следващите няколко минути.

Неговото име е капитан Джефри Прентис – „Пирата”. Увит е в дебело одеяло, парче кариран вълнен плат на оранжеви, ръждиви и алени квадратчета. Черепът му създава впечатление, че  сякаш е от метал.

Точно над него, на три метра и половина над главата му, Теди Блоут бе на косъм да се изтърколи от своя балкон на менестрел и беше избрал да се сгромоляса от мястото, където някой с грандиозни размери преди седмици беше изритал две от абаносовите предпазни колчета. Сега в унеса си Блоут малко по малко се приплъзваше към отвора, с главата, ръцете и торса, докато единственото, което го държеше там горе беше малкото празно шише от шампанско в джоба на хълбока му, което някак си се беше заклещило…
В този момент Пирата, който беше успял да се надигне и да седне на ръба на тясното ергенско легло, оглеждаше наоколо с присвити очи. Колко отвратително. Колко адски отвратително… над него се чува как се разпаря парче плат. Началникът на спецоперациите го беше научил винаги да реагира мигновено. Изскача от койката и я изритва в посока към Блоут. Той, устремен надолу, се бухва право в средата й с едно звучно изскърцване на всичките й пружини. Единият й крак рухва.
– Добро утро – прозява се Пирата.
Блоут бегло се засмива и пак се връща към спането, сгушвайки се удобно в одеялцето на Пирата.

Блоут е един от съквартирантите в мезонет, построен през миналия век, недалеч от крайбрежната улица на Челси, от Коридън Тросп, познайник на фамилията Росети, които носели работни комбинезони и обичали да култивират лечебни растения на покрива (една традиция, която младия Осби Фийл наскоро възроди), малко от тях достатъчно калени, за да издържат на всичките мъгли и слани, но повечето се връщали, като фрагменти от странни алкалоиди, за да се качат отново върху покрива на света, вкупом с тор от трите първокласни свине от породата Wes-sex Saddleback, настанени там от наследник на Тросп, и повехнали листа от различни декоративни дръвчета, пресадени на покрива от по-късни наематели, и странното неусвоено от нечий стомах ядене, изхвърлено или повърнато там от този или онзи чувствителен епикуреец – всички се бяха смесили, евентуално, под напора на времето, в едно напластяване, от тежки стъпки, на наситено черния горен слой на почвата, в която всичко може да поникне, да не кажем дори и банани. Пирата, напълно отчаян от недостига на банани в тия военни времена, реши да построи парник на покрива, и да убеди един приятел, който лети по маршрута от Рио–о. Възнесение–Форт Лами, ще му щипне една-две фиданки на бананово дърво, в замяна за немски фотоапарат, ако Пирата случайно се натъкне на такъв през някоя от следващите му мисии с парашут.

(следва продължение)

Превод: Владимир Пенов